Постинг
26.05.2010 14:06 -
Ние
Стигнахме до убеждението, че СПИН, като колективна опасност от заболяване, е последователно продължение на видимо очерталият се проблем с рака. Рак и СПИН по съдържание имат нещо много общо, поради което заедно биха могли да се обобщят под надслова „заболяла любов". За да се разбере наистина какво имаме предвид с това, необходимо е още веднъж накратко да обърнем внимание на темата „любов" и да си припомним казаното в предишните глави. В четвърта глава от първата част на тази книга („Добро и зло") се научихме да разбираме любовта като онази инстанция, която единствено е в състояние да преодолява полярността и да съединява противоположностите. Тъй като противоположностите обаче винаги са дефинирани с граници добро/зло, вътре/вън, аз/ти, любовта има функцията да преодолява граници, или - поточно казано, - да унищожава граници. Между другото, дефинирахме любовта и с функцията да се отваря, да допуска в себе си „другото", да жертва границата на аза.
Жертвоготовността, която произлиза от любовта, има отдавнашна и богата традиция в поезията, митовете и религията. Нашата култура познава образа на Иисус, който от любов към човечеството приема върху себе си саможертвата на смъртта и така извървява пътя на всички божи синове. Когато говорим за „любов", имаме предвид душевен процес, а не физически акт - когато имаме предвид „физическа любов", говорим за сексуалност.
Като разгледаме тази разлика, много бързо става ясно, че в нашето съвремие и в нашето общество съществува голям проблем с „любовта". Любовта е насочена преди всичко към душата на другия, а не към тялото му. Сексуалността иска тялото. И двете имат своето основание, - едностранчивостта, както винаги, е опасна. Животът е баланс, уравновесеност на ин и ян, горе и долу, ляво и дясно.
Отнесено към нашата тема, това означава сексуалността да бъде балансирана с любов, иначе се плъзгаме в едностранчивостта, а всяка едностранчивост е ,„зло", т. е. нездрава, и поради това - болна. Ние едва ли осъзнаваме колко много се свръхизтъкват в наши дни силите на егото, и заедно с това разграниченията, защото този начин на индивидуализиране за нас вече е разбираем от само себе си. Ако вземем за конкретен пример мястото, което обществото отрежда сега на хора от индустрията, рекламата и изкуството, и направим сравнение с античността, когато повечето автори са оставали анонимни, може би ще стане ясно какво имаме предвид с подчертаването на егото. Това проличава и в много други области на живота, като например промяната от голямо семейство към малко семейство или до „най-новата" форма на живот като сингъл. Апартаментът като модерно жилище, е външен израз на нарастващата самота и изолация на човека.
На това едностранчиво развитие модерният свят се опитва да противодейства с две помощни средства: комуникация и сексуалност. Медиите се надпреварват в развитието си: вестник, радио, телевизия, телефон, компютър, телетекст и т. н. -всички ние сме свързани електронно един с друг чрез кабели и мрежи. Електронните комуникации не решават проблема с уединяването и самотата, защото са твърде необвързващи. Освен това, развитието на модерните електронни системи показва много добре на човека безсмислието и невъзможността наистина да се разграничи, да запази нещо за себе си в тайна или да наложи егоцентристките си претенции (запазването на професионална тайна, защитата на информацията, авторското право стават все по-трудни и по безсмислени, колкото повече напредва развитието на електрониката!)
Сексуалната свобода е втората вълшебна дума: всеки може, има право и иска да влиза в „контакт и допир" с всекиго - остава обаче душевно недокоснат. Затова не е чудно, че нови комуникационни средства се поставят в услуга на сексуалността: като се започне от „контактните обяви" във вестниците и се стигне до телефонния секс и компютърния секс -най-новата игра в САЩ. Сексуалността служи за задоволяване на страстта, и то само на собствената - „партньорът" всъщност е помощно средство! В края на краищата, човек изобщо не се нуждае от другия, човек може да задоволи страстта си по телефона или дори сам (мастурбация).
Любовта, напротив, предполага истинска среща с друг човек. Срещата с „другия" обаче винаги е и процес, който навява страх, защото тя включва поставянето на въпроса за собствената същност, такъв, какъвто съм. Срещата с друг човек винаги е и среща със собствената сянка. Затова партнъорството е толкова трудно. Любовта има повече общо с труда, отколкото със страстта. Любовта застрашава границата на нашето его и иска от нас да се отворим навън. Сексуалността е великолепно помощно средство за любовта - за да може на физическо равнище също да се преодолеят границите и да се изживее единство. Откаже ли се обаче човек от любовта и изживява ли само сексуалността, сексът сам не може вече да изпълни тази задача.
Нашето съвремие, както вече казахме, в най-висока степен поставя ударението върху егото и проявява отрицателно отношение към всичко, което има за цел да преодолее полярността. С изтъкването на сексуалността ние трескаво се опитваме да прикрием неподготвеността си за любовта и, като й намерим заместител - нашето време е „сексуализирано", но лишено от любов. Любовта пропада в сянката. Така очертаният проблем засяга нашата съвременност и цялата западна култура: това е колективен проблем.
Този проблем изкристализира особено ясно сред хомосексуалистите. В случая не става дума за разликата между хомосексуалност и хетеросексуалност, а за недвусмисленото развитие на действието върху самата хомосексуална сцена, която все повече се отклонява от трайното партньорство с едно единствено лице към промискуитета, при което сексуалният контакт с десет до двадесет партньора в един-единствен уикенд не е изключително явление. Забележете, че развитието и свързаната с това проблематика при хомосексуалните е еднаква както при хетеросексуалните, обаче това развитие сред хомосексуалистите вече е по-напреднало и по-екстремно, отколкото при хетеросексуалното население.
Колкото повече любовта се отделя от сексуалността и сексът преследва само целта за изживяване на собственото удоволствие, толкова по-бързо избледняват сексуалните дразнения. Това води до безкрайна ескалация на прага на дразнимостта -предизвикателствата на дразненията трябва да стават все по-своеобразни, по-ексцентрични и по-рафинирани, за да възбуждат все повече и повече. Това, от своя страна води и до твърде екстремни като форма сексуални контакти, чиято конкретна структура ясно показва колко незначителна роля се отрежда на другия човек и как той се превръща в прост стимулатор.
Смятаме, че казаното дотук е достатъчно като фон, за да се разбере СПИН като болестна картина.
Престане ли любовта да се изживява в съзнанието, в смисъл на душевна среща и разбирателство с друг човек, тя пропада в сянката и в крайна сметка - в тялото. Любовта е принципът, способен да преодолее условността на границите и да подготви себеотварянето към нещо, идващо отвън, за да станем едно с него. Сривът на защитните сили при СПИН отговаря точно на този принцип. Собствената защита на тялото отбранява тъкмо тази граница, която е естествено необходима за корпоралното съществуване, тъй като всяка форма обуславя разграничаване, т. е. его. Пациентът със СПИН изживява на физическо равнище любовта, отвореността и свързаните с това чувствителност и ранимост, които от страх е избягвал на душевно равнище.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 8
Архив
